Вселената е създадена за да се появи човека, или човекът се появява благодарение на Вселената ?

 Човешкото знание не може да обясни по никакъв начин такива факти в устройството на Вселената като напр., че пространството е тримерно, че гравитационното взаимодействие е толкова слабо, че масата на протона е точно 1838 пъти поголяма от масата на електрона,че силата на електромагнитното взаимодействие се определя от едно фиксирано безразмерно число (ε = ^) и т. н. Числовите стойности на такива фундаментални константи, като заряда u масата на електрона, заряда u масата на протона u неутрона, гравитационната константа на Нютон, константата на електромагнитното взаимодействие и др. такива, имат видимо чисто случаен характер, но техните значения като че ли са подбрани и подредени от някакъв непонятен за нас фактор, така че тяхното значение определя едно точно и смислено структуриране на наблюдаемата Вселена. Анализът на физическите системи от най-малките елементарни частици до куповете от галактики показва, че много от свойствата на тези системи са учудващо чувствителни към точните значения на фундаменталните константи. В този смисъл, ако в природата съществуваше съвсем малко по-друга последователност от такива числа и стойности, то светът би бил съвсем друг. И на първо място в него би била невъзможна появата на живота, на човека, на неговото съзнание и следователно на онзи фактор, който е способен да опознае Вселената. Още в 30-те години на XX век учени като Едингтон и Дирак били удивени от любопитното и неочаквано съвпадение на някои числови съчетания, от стойността на физическите константи, описващи на пръв поглед несвързани помежду им области от физическата реалност. По този път на разсъждения и анализи било установено, че свойствата на началните параметри определящи разширяващата се Вселена са съгласувани помежду си с поразителна точност. Удивителното съвпадение и съгласуваност в стойностите на фундаменталните константи може да се открие на всички нива в структурата на Вселената. Напр. защо Вселената има такива големи размери, толкова много звезди, звездни системи, галактики и купове от галактики. От гледна точка на горепосочените съображения, наблюдаваните размери на видимата Вселена се оправдават от „съображения" за нейната стабилност и устойчивост в динамичната ύ еволюция в пространство - времето. Ако напр. Вселената би имала съвсем малко по-малка маса от сега наблюдаваната, то тя бързо би колапсирала, превръщайки се почти моментално в куп мъртва материя, обхваната от веригите на собственото си гравитационно поле. Ако би била с малко по-голяма маса, тя не би могла изобщо да се разширява, правейки невъзможна по този динамиката на които възниква и живота. Друг факт: Напр. масата на неутрона, който е съставна част от ядрата на атомите на елементите е съвсем малко по- голяма от масата на протона. Но именно тази малка разлика в масите прави възможно съществуването на химическите елементи в природата, някои от които са съставни части на органичната материя. Стабилността на химическите елементи е чувствителна и към другата определяща тяхната същност фундаментална константа -константата на електромагнитното взаимодействие. Ако значението на тази константа би било само с няколко процента по-различно от сега наблюдаваната стойност, светът като цяло би бил крайно нестабилен. В такъв случай такива природни образувания като звездите, Слънцето и планетите биха били невъзможни. Учудващ е дори фактът на „подбора" в стойностите на някои не чак толкова фундаментални параметри, определящи същността и характера на други реални физически системи във Вселената. Напр. такъв е случаят с разстоянието между Слънцето и Земята. Ако това разстояние би се различавало само с 1Т2% от сегашната му стойност, животът на Земята би бил невъзможен. Дори устройството на Земята е такова, че то спомага за поддържането на живота върху нея. Ако масата на Земята би била с няколко процента по-малка, атмосферата в нея би била невъзможна, а оттам невъзможен би бил и самия живот. Ако под земната кора нямаше гореща магма, която да поддържа топлинния баланс на планетата в определени граници, животът също би бил невъзможен. Ако земната ос не е била наклонена под определен ъгъл спрямо еклиптиката, не би била възможна смяната на сезоните на Земята, която определя цикъла на много важни процеси, характеризиращи живота на нея. Могат да се изброят още много други такива „съвпадения" спомагащи за развитието на живота на Земята3 4. От друга страна, едно от най-удивителните свойства на Вселената е, че в най-големите мащаби в нейната структура тя е изненадващо еднородна и изотропна. Какво означава това? Това означава,че в мащаби надхвърлящи мащаба на разстоянията от порядъка на 1028 см разпределението на материята във Вселената е във висша степен еднородно и изотропно. Вселената като цяло наподобява идеално плоското евклидово тримерно пространство, в което както разпределението на материята, така и разширението на телата изглеждат по един и същи начин, независимо от позицията на наблюдателя. За да поясня по-добре това обстоятелство, ще отбележа, че напр. в мащабите на разстоянията характерни за галактиките, се наблюдава едно значително скупчване на веществото и широк спектър в скоростите на звездите и другите тела в тях. Така че на нивото на галактиките светът е изключително нееднороден и неизотропен. На нивото на най-големите разстояния, характерни за Вселената обаче, светът изглежда идеално гладък, еднороден и изотропен ( т.е. разширяващ се по един и същи начин във всички посоки на пространството). При това тези негови качества не зависят от точката на наблюдение. В този смисъл качеството изотропност изглежда твърде странно от гледна точка на здравия разум. Независимостта на разширението на Вселената от точката на наблюдение означава, че където и да застанем в световното пространство, раздалечаването на отделните части* на Вселената вследствие разширението и винаги ще изглежда, че е с център дадената точка. Всичко това показва, че „хаотичното" разширение на Вселената вследствие на Големия Взрив съвсем не е хаотично, а е подчинено на някаква скрита сила, която точно следи и контролира то да има горепосочените качества, които никога не биха се получили в стихията на една толкова колосална експлозия, каквато представлява този взрив. Нещо повече, ако обърнем внимание на факта, че в природата има предел в скоростите на разпространение на материалните взаимодействия, ограничени от една друга фундаментална константа скоростта на светлината, то тогава загадката става още по-голяма. Въпросът се свежда до това, че връщайки се назад във времето преди около 1015 години, когато Вселената е представлявала една точка (известна в науката като „епохата на Планк"), разстоянието до т. нар. хоризонт на събитията е било едва 1Ο38 см.Хоризонтът на събитията е онази част от пространството, в която могат да се разпространят светлинните сигнали, движейки се с пределната в природата скорост, т.е. в която област за времето, през което се е разширила Вселената, може да има отношения, основани на причинноследствените връзки, обусловени от размяната на информация, разпространяваща се с пределната скорост на светлината. При това положение на нещата областите, намиращи се отвъд хоризонта на събитията, не могат „да знаят" за нещата, протичащи вътре в областите, разположени извън действието на тяхната причинно-следствена система от връзки. Именно по тази причина още в най- ранните стадии от разширението на Вселената възниква проблема за еднаквото поведение на областите, разделени от разстояния по-големи от планковското (1038 см). Напр. няма никаква физическа причина, по силата на която скоростта на разширението да бъде толкова еднакво в области, между които няма никаква причинна връзка. Наблюдаемата в настоящето време Вселена още през епохата на Планк би следвало да бъде разделена най-малко на 1080  изолирани една от друга области, наречени в науката „домени", еволюиращи по независим един от друг начини, т.е. те силно биха нарушили свойствата еднородност и изотропност, които днес Вселената притежава. За да поясним това обстоятелство ще си послужим с един пример: Да си представим един астроном, снабден с мощен телескоп на Земята, който наблюдава две различни далечни галактики, видими от неговата позиция в противоположни точки на земното небе. Двете галактики очевидно се намират в областта на „хоризонта на събитията" на наблюдателя-астроном, но са в различни „домени" на световното пространство, т.е. между тях няма никаква причинно-следствена връзка. Въпреки това, тези галактики проявяват удивително еднакви качества те „населяват" среда с еднаква плътност на масите и се отдалечават от своите съседи с една и съща скорост. Как можем да обясним едно толкова необичайно за здравия разум явление? Още повече, че именно то обуславя във висша степен и появата на живота върху Земята. Ако Вселената наистина бе подчинена само на обичайния механизъм на турбуленцията на веществата и масите, подчинен на закона за причинно-следствената връзка, то тогава в хаоса на движенията на отделните ύ части едва ли биха възникнали и благоприятните условия за появата на живота, които ние днес наблюдаваме върху нашата планета. Създадени са множество теории и модели, които целят обяснението на това явление. Тази област от науката се нарича „теория на дисипацията на първичния хаос предизвикан от „Големия Взрив". Въпреки огромните усилия, положени в тази област u go ден днешен не е открит убедителен механизъм, обясняващ високата степен на еднородност и изотропност в разпределението на веществото във Вселената. Нещо повече, във всеки един модел, стремящ се да обясни някаква турбулентност, възникват неизменно нови видове турбулентност, най-често дължащи се на процеса на отделянето на топлина вследствие на някои активни физически явления, което само увеличава хаоса в тези системи. Всички тези факти учените-физици се опитват да обобщят и обяснят въз основа на някакъв свързан с принципите на фундаменталната физика космически закон, който би бил в състояние да обясни тези изключителни съвпадения и случайни за здравия разум обстоятелства. За съжаление обаче, единственият систематичен опит за научно обяснение на тези тайнствени съвпадения и случайности в структурата на физическия свят се основават не на фундаменталната физика, а на биологията. Този подход е известен в науката като антропен приниип. Чиято основна идея е свързването на фундаменталните особености на света със съществуването на човека в качеството му на наблюдател. Ето и две от най-известните формулировки на този принцип, предложени от американския учен Б. Картър:

1.Слаб антрорен приниип: Това, което ние предполагаме да наблюдаваме, трябва да удовлетворява задължително и условията, необходими за присъствието на човека в качеството на наблюдател. С други думи, с факта на своето собствено съществуване наблюдателя налага определени ограничения и върху предмета на наблюдението. Така формулиран антропният принцип не може да обясни напр. как наблюдателят би повлиял върху строежа на Вселената и нейните закони преди неговото появяване, обяснявайки всички онези благоприятни обстоятелства и случайни съвпадения, довели еднозначно до неговото възникване като същност на един по-късен етап от еволюцията на света. Излиза, че „някой" е знаел предварително за появата на живота във Вселената и така я е устроил, направлявайки нейната еволюция и структура, че в по-късните етапи от нейното обособяване човекът-наблюдател наистина се появил. Това съображение наложило формулирането на друг вариант на антропния принцип:

2. Силен антропен приниип: Вселената трябва да бъде така устроена, че на определен етап от нейната еволюция да може да съществува наблюдател. Тази формулировка на антропния принцип по мнението на някои видни учени представлява важен повратен пункт в развитието на науката изобщо. Може да се каже, че тя е предпоставка за появата на фундаментални теории във физиката от типа на физика на Бога. По същество тази формулировка наистина отразява смисъла на съвпаденията и случайностите, за които стана дума по-горе, но в своята най-дълбока същност тя е радикално отстъпление от традициите на всепризнатия научен подход. Смисълът му се разкрива ясно в твърдението, че Вселената е така устроена, че нейната структура е приспособена за съществуването на живота и човека и както законите на физиката, така и началните условия се нагласяват от някаква неизвестна сила по начин, който гарантира появата и развитието на живота в нея. Не ще и съмнение, така формулираният антропен принцип определено съвпада почти напълно с основното твърдение на християнския теизъм: Бог е сътворил света, за да може хората, създадени по негово подобие, да го населяват. Въпросът обаче, дали човекът и Вселената са възникнали чрез еволюция или чрез акт на Сътворение, не може да бъде решен от съображенията,произтичащи от силния антропен принцип. 3.  „Свръхсилен антропен приниип". От него следва, че между материята и съзнанието винаги има определена връзка, която не може да изчезне във формите на някакво независимо от съзнанието „обективно" съществуване. Очевидно, от така формулираните силен и свръхсилен антропен принципи следва, че съзнанието не само е неотменен атрибут на материята, който се определя Винаги от характера на съвпаденията в нейните свойства още на фундаментално равнище в строежа на материята, но освен това самият носител на съзнанието - човекът – може да се разглежда единствено и само като резултатът на целенасоченото действие на фактори стоящи извън видимата, сетивно осъзната от него обективна реалност, позволяващи единствено засега разумно обяснение на числените значения на фундаменталните физически константи, на техните случайни съвпадения, обезпечаващи благоприятни условия за появата на живота във Вселeната.

/ от книгите на Божидар Палюшев/

Много съм впечатлен .
Рядко чета нещо толкова смислено поднесено !

:D Пространството на Вселената е (поне) 4-измерно - дължина, широчина, височина и ВРЕМЕ! Ако си представите координатната система с трите лъча (трите измерения) не е възможно просто да се телепортирате от един от трите лъча до някоя точка в другия лъч. За преместването ви се изисква определено време за което да стигнете от точка А в точка Б.Време в пространството - пространтво-време. Може и по-просто да се каже за хоризонтът на събитията. Ако той е част от черна дупка, притеглянето на гравитацията на този обект е такова огромно, че не позволява на никакъв лъч светлина или друго ел. магнитно излъчване да премине отвъд хоризонтън на събитията. И така до окото на наблюдателя или уред за наблюдение не може да стигне никаква информация. Ако се има предвид разширяването на Вселената, най-далечните крайща от нас се "разбягват" (отдалечават) от нас със скорост по-голяма от скоростта на светлината и светлината или кое да е лъчение тръгнало от звезди и галактики в тази област на Космоса никога няма да може да ни достигне. Естествено че между материята и съзнанието има връзка. Абе нищо случайно няма в тази Вселена.