Автор К. С. Луис

“Чудеса ли?” - каза приятелят ми. – “Хайде стига! Науката отдавна приключи с всички тези приказки. Сега вече знаем, че природата се управлява от неизменни закони.”

“Нима това не е било известно винаги?” - казах аз.

“О, Боже, не!” - каза той - “Да вземем например историята с непорочното зачатие. Сега знаем, че такова нещо не би могло да се случи, защото трябва непременно да има мъжки сперматозоид.” “Но виж сега” - казах аз - “Св. Йосиф...” “Кой е той?” - попита моят приятел.

“Бил е съпруг на Дева Мария. Ако прочетеш разказа в Библията, ще откриеш, че когато видял неговата годеница да чака дете, решил да развали годежа. Защо ли го е направил?” “Не биха ли постъпили така повечето мъже?”

“Всеки мъж би го направил” - казах аз - “при условие, че познава законите на природата – с други думи, при условие, че знае, че едно момиче обикновено не може да има бебе, докато не е било с мъж. Но според твоята теория хората, живели някога, не са знаели, че природата се управлява от определени закони. Подчертавам - историята показва, че св. Йосиф е знаел този закон също така добре, както и ти.”

“Обаче той е започнал да вярва в непорочното зачатие впоследствие, нали?”
“Точно така. Но го е направил, не защото не му е било известно откъде идват бебетата. Той е повярвал в непорочното зачатие като в нещо свръх-естествено. Знаел е, че природата действа по определен, постоянен начин, но също така е вярвал, че съществува нещо отвъд природата, което би могло, така да се каже, да се намеси в нейните работи отвън.” “Но съвременната наука показа, че няма такова нещо.” “Така ли?” – попитах аз. - “Коя от науките?” “Е, това са вече подробности” - рече приятелят ми. - “Не мога да ти цитирам по памет точната глава и изречение.” “Но, не разбираш ли” - казах аз - “че науката никога не би могла да покаже нещо подобно?” “Защо не, за Бога?” “Защото науката изучава природата. А въпросът е дали съществува нещо отвъд природата – нещо “извън” нея. Как би могъл да разбереш това просто с изучаване на природата?”

“Но не откриваме ли, че природата трябва задължително да действа по съвършено неизменен начин? Искам да кажа, че законите на природата ни казват не само как стават нещата, а и как трябва да станат. Никоя сила не би могла да ги измени.”

“Какво имаш предвид?” - попитах аз. “Ами ето” - започна той. - “Би ли могло това “нещо отвъд”, за което говориш, да направи две и две пет?”

“Е добре, не би могло.” - казах аз.

“Така,” - рече той - “Е, аз мисля, че законите на природата са всъщност като „две и две равно на четири”. Идеята, че те могат да бъдат променени е толкова абсурдна, колкото и идеята да бъдат променени законите на аритметиката.” “Чакай малко.” - казах аз. - “Представи си, че слагаш шест пенса в едно чекмедже и утре още шест пенса в същото чекмедже. Могат ли да ти гарантират законите на аритметиката, че на следващия ден ще откриеш там един шилинг?” “Разбира се.” - каза той - “При условие, че никой не е ровил в чекмеджето.”

“Ами точно там е цялата работа” - казах аз. - “Законите на аритметиката могат да ти кажат с абсолютна сигурност, какво ще откриеш, само при условие че няма външна намеса. Ако наблизо се е навъртал крадец, със сигурност ще получиш друг резултат. И все пак, крадецът не би нарушил законите на аритметиката - само законите на Англия. Е, не е ли така и с природните закони? Не казват ли всички те какво ще се случи само при условие, че няма външна намеса?” “Какво искаш да кажеш?” “Ето, законите ще ти кажат как ще се движи по гладка повърхност една билярдна топка, ако я удариш по даден начин – но само при условие, че никой не се намесва. Обаче, ако след като топката вече се движи някой грабне щека и я удари странично, тогава няма да получи резултатът, предсказан от учените.”
“Разбира се, че няма. Те не може да вземат предвид такива маймунски трикове.”
“Точно така, но по същия начин, ако има нещо отвъд природата, и то се намеси, тогава събитията, които учените очакват, не биха последвали. Бихме имали работа с онова, което наричаме чудо. От една страна то не би нарушило природните закони. Законите на природата ни казват какво ще се случи, ако нищо не се намеси. Те не могат да кажат дали нещо ще се намеси. Искам да кажа, че този, който може да каже колко е вероятно някой да пипа пенитата в чекмеджето ми, не е специалистът по аритметика - в този случай детективът би бил по-полезен. Не физикът е онзи, който може да определи колко е вероятно аз да се готвя да взема щека и да му разваля експеримента с билярдната топка; за това е по-добре да питаш психолог. И не ученият може да каже доколко е възможно да бъде оказана външна намеса върху природата. Затова трябва да се обърнеш към метафизик.”
“Това не са толкова важни неща” - каза приятелят ми. - “Всъщност същественото възражение е доста по-дълбоко. При цялата картина на вселената, която науката ни дава, е пълна глупост да се вярва, че Силата зад всичко това би могла да се интересувана от нас – дребнички същества, пълзящи на някаква незначителна планета! Всичко това е очевидно измислено от хора, които са вярвали в плоска земя със звезди на една-две мили от нея.”
“Кога хората са вярвали в това?”
“Защо? Всички тия древни християнски люде, за които говориш непрекъснато, са вярвали. Имам предвид Боеций, Августин, Тома Аквински и Данте.”
“Съжалявам,” - казах аз - “но това е един от малкото предмети, за които имам някаква представа.”
Пресегнах се към библиотечката.
“Виждаш ли тази книга,” - казах аз, - “Алмагест” на Птолемей.” - Знаеш ли я?”
“Да - каза той. - Това е общоприетият астрономически наръчник, използван през Средновековието.”
“Е, просто прочети това,” - казах аз, - отваряйки първа книга, глава 5.
“Земята,” - прочете приятелят ми, като малко се запъваше, превеждайки от латински, “Земята, по отношение на разстоянието до неподвижните звезди, има пренебрежими размери и трябва да се разглежда като математическа точка!”
Последва кратка тишина.
“Нима са знаели това тогава?” – попита моят приятел. - “Но... но никоя от историите на науките... никоя от модерните енциклопедии никога не е споменавала този факт.”
“Точно така” - отговорих аз. – “Ще те оставя да помислиш за причината. Изглежда сякаш някой едва ли не е искал да го скрие.”
Отново настъпи тишина.
“Във всеки случай” - казах аз - “сега можем да формулираме проблема точно. Хората обикновено смятат, че той е как да примирим това, което сега знаем за размерите на вселената с нашите традиционни религиозни идеи. Оказва се, че проблемът изобщо не е там. Истинският проблем е, че огромният размер на вселената и незначителността на Земята са били известни от векове и никой никога не е и помислял, че те поставят някакъв религиозен въпрос. После, преди по-малко от сто години, те изведнъж са развяти като аргумент против християнството. И хората, които са ги развели, внимателно са потулили факта, че те са били известни толкова отдавна. Не мислиш ли, че вие, атеистите сте странно доверчиви хора?

1945 г.